Много ми се иска да споделя за свое скорошно преживяване, свързано с нова книга.
Книгата е на Мария Каро. По конкретно – Жулиет Летърс/ Мария Каро. И няма заглавие. Ще вмъкна, че името Мария Каро е само едно от многото превъплъщения на авторката. Тя има дързостта да притежава и други имена, включително и истинско име. Този й маниер е особено привлекателен, а и допускам, че понякога става уморително да мъкнеш едно и също име, особено ако си творец.
Нейната дързост се проявява не само в това. Новата й книга също е дръзка. Като писане. Само Мария Каро пише така. Ще я познаете, ако сте чели стихосбирката й „Карта”, както и прозата й под името Бети Файон, която се среща в периодични издания и в мрежата. Това е особен почерк. Изисква бавно и тържествено четене. А истинското четене е тъкмо такова.
Понякога текстът й се съпротивлява и тогава всъщност е най-интересно – искаш да го достигнеш и час по-скоро да си го обясниш.
Книгата е дръзка и като продукт. Тя е предназначена да бъде скитащо издание. Да се появява на места, където не може да срещне отбрани библиофили. Може да се види как се разхожда там, където въобще не се предполагат литератори или хора с вкус към литературата. Това скитащо издание на Мария Каро дори няма да ви поздрави, а в същото време ще общува с вас като с близък и нищо чудно да ви потупа приятелски по рамото. И няма да пропусне възможността да ви залее със звуци и цветове.
Интересно е, че самото книжно тяло е в черно и бяло. Просто няма нужда от привличащи белези. Привлекателните моменти са вътре сред страниците. Сред разчупените им полета, които допълнително оживяват думите. А като капак – при финалните страници можеш да откриеш неподозирана и тайнствена диплянка, сред която се крият две чисто бели страници, предназначени специално за читател, който реши да впише нещо и да се изживее като съавтор. И още нещо – като че ли точно тези две празни страници стоят като доказателство, че книгата ти принадлежи. Тя става твоя книга завинаги или пък, докато решиш.
Тази книга, която започва с думите „шоколадена фабрикантка” стои над изданията на пазара с лека насмешка. Сякаш казва: Ето, вижте ме! Аз съм малко по-високо от вас. Аз съм в ония пластове на света, който ни заобикаля, където все още е чисто и свободно. В тези пластове няма никакви пазарни механизми. Всичко ценно не струва пари и по тази причина и аз съм ценност. Аз съм това, което исках да бъда. Скитаща книга, която прилича на пейзаж от позорец, на кой да е прозорец. На птица. На облак. Аз съм поредната роля на Мария Каро и съм написана различно.
И написаното в книгата – рязко и осъзнато се е измъкнало от действителността. И е сътворило нова действителност, „която заживява свой живот”. Самата авторка споделя, че действителността е „килия”. Ще си позволя да добавя и думите й, че пишещият много по-често е актьор. По нейната логика, навярно е дълбоко погрешно да се свързват авторите с творбите им.
Скитащото издание на Жулиет Летърс/ Мария Каро може да бъде срещнато по всяко време в в клуб „703”, в „Хамбара” /седи по цял ден и цяла нощ на високо столче, пие чаша чист въздух и чака/, в галерия „Пистолет”, в клуб „Натали”, в метрото и други непредполагаеми места.
Моля ви много, ако я срещнете, пишете затова. Бих желала да си поговорим повече в съдържателен план, а и защото наистина е интересно. Признайте си, че една скитаща книга е събитие, което не се случва всеки ден.
28.12.2011 година
–––––––––
