Този месец
/уточнение – месец август/
имам седем запалки.
Едната подпали лятотото,
което гори в зелени пламъци
и всеки миг ще опожари
синята кувертюра на небето.
Втората – традиционно
запали една свещ –
с надпис смирение.
И е много интересна –
гори с цялото спокойствие на света.
Непрекъснато се усмихва на вятъра,
който по някакви свои причини
влиза в стаята за малко.
Третата възпламени мълчание –
плътно като тебешир,
бяло като него,
който може да пише само бели думи
върху бял фон.
Следващата запалка
подпали възможността да замина
на север.
Да си взема
една къща,
овца,
куче,
кокошка,
двор,
остарял прозорец,
от който се вижда орех
с мирис на кехлибаренокафяво.
И къщата да е същата
която слънцето използва за лятна вила.
Петата запалка докосна
една година.
/последната, но въобще не съм сигурна/
Стопи се като пластмасовата лъжичка
за кафе без кофеин,
което изпих в едно заведение.
И господинът срещу мен
толкова приличаше на причина –
че беше причината да ме има.
А и просто не можеше да бъде нищо друго.
Оттогава въздухът не става за дишане –
плътен е от дим,
което понякога подлагам под съмнение –
безбройни са превъплащенията на любовта.
Шестата – една стара и изпитана
в запалването – запалка.
Точно тя запали прословутата ми синя рокля –
моят синоним на свобода,
която се спуска свободно по тялото
и е достатъчно дълга – за да докосва пътя
с камъчета, клечки, мравки, фасове, паваж.
Въобще цялото му покритие,
каквото и да е то.
Понякога се случва да е локва,
но тогава роклята е най-свободна и прекрасна.
Седмата запалка
сега ще възпламени пламъка на котлона.
Ще кипне млякото
и ще бъде сладко
като всичките огньове,
които не мога да изгася.
P.S.
Запалките не са само седем.
Мога да добавя още и още.
Сещам се за една –
обикновено лежи на дъното на чантата ми
или на дъното на морето,
или на дъното на чекмеджето,
или на дъното на езерото
/петото от седемте рилски езера/,
или пък на дъното на реката,
която минава мислено
където поискам.
Точно с тази запалка подпалвам себе си
и естествено горя.
Припуквам като борово клонче,
защото се чувствам борово клонче –
в този всемирен пожар,
в който всичко е в пламъци.
А никой не вика помощ.
––––––
*Заглавие – Не обичам да пиша дълги стихотворения, а това пироманско стихотворение се оказа дълго
––––
