И когато прескачах оградата,
и идвах да разказвам за себе си
с най-сладкодумните си мълчания.
И никога нямаше кафе,
нямаше чай
или поне някакъв намек за етикеция.
Аз сядах на една табуретка.
И ми се струваше,
че съм уличната котка,
която се топли на печката.
Изпушвах няколко цигари.
Много тържествено ги изпушвах,
защото имаше нещо тържествено
във въздуха.
Вечерта потъваше
като камъче в нощта,
когато си отивах.
Ти ме изпращаше.
А портичката беше толкова ниска –
че се навеждахме да минем.
И точно тогава се питах –
как може да се покланяме на изход?
––-
