Тя е синя –
също като моята представа за нея.
И е крехка –
като стъкълце от счупена лампа.
Всяка вечер я слагам –
в плетеното панерче.
И я завивам –
с бялата си благодарност.
Случва се благодарността ми –
да е червена,
карирана –
или голяма.
Всъщност,
завивам я –
с всичките си видове благодарност.
Тя се сгушва –
с цялото си изящество.
Изопва тъничката си шия –
на възглавницата.
И се преструва – че си почива.
Знам, че плете наскрито –
тишината на една кука.
Чака – да се събудя.
Никога не пропуска церемонията –
сутрин:
когато пробвам
няколко рокли
и си тананикам фалшиво.
Толкова е смешна
с упорството си
да ми служи –
като обувки,
чадър,
вселена –
със слънце
и други небесни,
и земни обекти,
като цигара,
защитна ризница,
фенерче.
И все пропускам да я представя:
А тя е моята обич
––––
