И ти ще се обрърнеш да ме гледаш.
А булевардът,
по-конкретно минувачите –
ще ти попречат.
И аз ще се изгубя сред палтата им –
почти безцветна.
Ще търся някаква градина,
за да си почина –
защото погледът ти ще се влачи
като посребрен вагон подире ми.
И ей така – без релси –
ще прогонва птиците с шума си.
Светът ще се отдръпне.
Дори градината ще се уплаши.
И ще хукне.
А аз, звънтящата –
ще спра съвсем изнемощяла
някъде по обед –
до църква “Седмочисленици” –
където със дванайсет удара
камбаната ще извести,
че съм довлякла погледа ти
като посребрен вагон –
във своето завинаги.
–––
