Когато пепелникът беше масата –
около която думите
обвиваха възторга.
И възторгът беше целият –
обвит от думите.
Висоцки ни повтаряше,
потретяше, попетяше,
че „всьо не так!“.
Тогава вечерта –
зелената,
до най-зеленото във себе си –
люлееше минутите като трева.
И около масата –
по-точно, пепелника –
предстояхме.
А Висоцки ни повтаряше,
потретяше, попетяше
че „всьо не так“.
––––
