„Маршрутка” от Елин Рахнев
режисьор – Пламен Масларов
сценография и костюми – Кольо Карамфилов и Татяна Димова
музикално оформление – Мариана Вълканова
участват:
Диян Мачев, Нона Йотова, Мария Статулова, Кирил Ефремов,
Тончо Токмакчиев, Стефан Денолюбов, Богдан Казанджиев
Тръгвам да гледам „Маршрутка” в Сатиричния театър.
Климатът е умерен и много подходящ да вървя тържествено към това не по-малко тържествено събитие.
Оставям цялата си налична критичност вкъщи, с надеждата, че ще се възползва от моето отсъствие и необезпокоявано ще си почива във всекидневната ми чанта. Ще добавя, че никога не вземам критичността, когато имам срещи с изкуството. Пречи ми на възприятията.
Салонът започва да се изпълва и най-хубавото е, че идващите са предимно млади хора.
В полумрака мирише на театър. Седалките се размърдват нетърпеливо.
След малко – чудото започва.
Няма завеси, които да се вдигат и подготовката на декорите се превръща в естествена част от спектакъла.
Заглавието на пиесата е „Маршрутка” и на сцената удобно се разполага умело импровизирана маршрутка.
Шофьорът й седи важен – също като първата буква на изречението.
Пътниците се качват един след друг. Всеки от тях е със своя осанка, нос, глас, мирис, жестове, които взети заедно излъчват красноречиви сигнали за своите притежатели.
Пред погледа ми се събира малко общество от най-различни хора, които ще пътуват заедно. Това малко общество е един своеобразен микс от герои, които ми приличат на въпроси, които още не си знаят отговорите.
Вниманието ми е изострено.
Впечатлява ме един от персонажите, който носи бизнес-чанта. Много скоро разбирам, че той стои почти неподвижно в своето минало, някъде там, зад стените на стабилния си социалистически панел. За него изглежда няма никакво значение, че вече живее в нов дом – с изградено джакузи, атрибут на 21 век. В същото джакузи персонажът възнамерява да си пререже вените. Думите му: „Тя си има любовник, а аз я обичам!” – са част от неговия монолог, в който той търси логика при чувства, а чувствата нямат логика.
Друг от героите загрижено подхвърля: „Ако гледаш през прозореца – няма да ти мирише.” Публиката в салона избухва в горчив смях. Относно миризмите на въздуха се дочува и репликата: „Навън въздухът не е по-добър от този в маршрутката.”.
Превозното средство продължава да се движи. Отминава покрай кучета, деца и дупки. Като добавка – температурата е висока. Някаква рекордна и непозната жега. А прозорците не се отварят. Дамите нервно въртят ветрила.
Очертава се и образът на бабата. Тя вече не може „да издържа”. Нервите й не могат да издържат. Носи в торбата си хибридни ягоди, които са обречени да се разложат. Мъкне и тежестта на цели 30 години, прекарани с мъж, който продължава да обича и който не заслужава обич. Но тя ще „ще го избута този живот” заедно с този мъж! Нищо, че от време на време изпуска с въздишка думите: ”Ех, ако бях с пет години по-млада!” Тази баба е много цяла. Целостта й идва от здравия инстинкт за оцеляване, който я подтиква да припечелва от секс-телефонни услуги. „Кефиш ме, бабо!” – многократно й повтаря момчето-рапър.
Продължавам да гледам наивно и захласнато.
Взирам се в детайлите, които щедро-щедро ми помагат да анализирам случващото се на сцената.
Един много важен детайл е физическата нестабилност на пътниците. Пътниците през цялото време се придържат за нещо, защото всеки момент могат да паднат. Маршрутката сама за себе си – е не по-малко нестабилна. Заради пътя. И всичко по пътя.
Шофьорът се оказва фен на Шон Пен и знае биографията му наизуст.
В маршрутката пътува оперна певица и нейните лирическите отклонения са повече от гротескови на битовия фон.
Сянката на човека от социализма стои надвесена и люлее обречено важната си бизнес чанта. Не само заради високия кредит, който същият човек има.
Пътуването продължава.
Започвам да забелязвам началото на посланието, заради което съм на театър.
То е много просто и обикновено послание. Формулирам го с думите: Отсъствие на нормалност.
Един от пътниците е шизофреник, а всички останали се оказват не по-малко откачалки от него. Всеки по своему. Ред по ред измъкват своите причини да живеят зле. Може да се каже, че в маршрутката се извършва обмен на причини да се живее зле. И какво като бабата се опитва да дава билкови рецепти против неразположения? В случая – те не вършат работа.
Какви точно билки ще помогнат на момчето-рапър? То обича едно момиче, което предпочита друг – с автомобил „Ауди” и цветята, които й подарява са просто нищо пред лъскавата кола.
„Гледай през прозореца!” – повтаря мъжът-гей. „Докато гледаш през прозореца – не мирише”. Но докато гледаш през прозореца – времето отминава…
Хубаво е, че още съм в салона срещу светлините на фаровете на маршрутката, която се шмугва в тунел.
Започвам да си мисля, че компромисите не са толкова страшни. Далеч по-страшно е омаловажаването на живота. „Ще го избутам този живот!” – много често повтаря бабата.
Замислям се и за престъпленията. Всеки един от героите извършва престъпление. И то – углавно. Към самия себе си. Позволява и продължава да позволява – да живее със заместителите на това, което му е истински потребно. Замества отсъствието на любов.
Отсъствието на любов е също част от посланието. Защото любовта е нормалност. И обратното – нормалността е любов. Точно тя липсва на новите ми познайници
Въпреки това ги обичам. Не може да не ги заобича човек. Честни и неподправени – досущ като въпроси, които се приближават до своите отговори.
Искам маршрутката да пътува още. Може би заради надеждата, че е възможно героите да пристигнат при някакви нови свои форми, кожи и същности, в които най-сетне да са добре.
Представлението свършва. Ръкопляскам бурно. Благодаря за великолепната игра на актьорите. Благодаря за стипчивото послание, формулирано с думите: Отсъствие на нормалност. Благодаря и за възможността чрез магията на театъра да открия своя собствен истина, която блести като ново петаче, което грижливо прибирам в кесията си с познание.
Истината, която откривам е свързана с причините цялата група пътници да са неудовлетворени и несигурни. Тези причини са преди всичко – лоши причини, които героите на пиесата доста ловко използват за алиби, за оправдание, когато се клатушкат нестабилно в маршрутката на живота си.
Там някъде, най-накрая на представлението стигам до спасителната идея, че съществува един добър и неподправен начин героите да се измъкнат от лошите причини да живеят зле. Този добър начин е да търсят възможности – да живеят добре. Лошите причини и добрите начини винаги си противостоят. И всеки човек – сам за себе си избира едните или другите.
Прибирам се от театъра. Вървя по улиците отново тържествено.
Пред мен – с цялото си безгрижие се пресичат светлини на автомобили, улични лампи и автобуси. Появява се и една маршрутка. Гледам я как се отдалечава и мислено питам пътниците й – с думите на един от героите на пиесата: „За къде сте се разбързали?” И добавям: Към лошите причини или добрите начини?
28.12.2011 година
–––––––––
