Аз не вярвам в поезията.
Твърде е подозрителна
нейната откровеност.
Толкова много сърца
се разнасят насам-натам –
като в кланица.
А и разни души – навсякъде,
сякаш на земята е оня свят
Отделно –
много съм подозрителна
към лирични признания,
накипрени в розови блузки
и накичени с шарени пейзажи.
Опитвам се да си обясня –
защо поетите
вярват в поезията?
Сигурно съм ужасно предпазлива –
но не мога да си представя
да съм интимна със света,
който ме заобикаля –
за да му призная в рими,
че обожавам еди-кой си мъж
и нощницата ми е на точки.
Мога обаче да обясня –
защо поезията ми е необходима:
Тя е моята лодка.
Нищо – че се оказва пробита –
винаги – когато съм доста навътре
в морето на реалността.
Преобладаващо –
използвам поезията
да играя в игра,
в която не съм сериозна към думите,
защото и думите не са сериозни с мен.
/Имат прекалено много значения.
И аз също./
Аз не вярвам в поезията.
Накрая ще си позволя да попитам:
Кой излъга –
че е възможно – поезията да ни спаси?
Наоколо има толкова много поети,
а спасени – все още не забелязвам.
г
––––
