/читателски отзив за романа „Кръстопът без пътища” на Божана Апостолова – с препоръчителна цел/
Може би не е случайна случайността, че започнах да чета романа „Кръстопът без пътища” на Божана Апостолова – малко след като приключих с четенето на книгата „От стая в стая” на Грация Ливи.
Есетата на Грация Ливи са адресирани към пет известни авторки – Верджиния Улф, Джейн Остин, Емили Дикенсън, Катрин Мансфийлд и Ананс Нин. Петте писателки са отдалечени от началото на новия век, но това не попречи на спонтанния паралел, който се появи.
Общото, което открих между тях и Божана Апостолова – беше необходимостта от „стая”, в която да се отдалечават на удобно разстояние от действителността и нейната неизбежна непостижимост, към която само жените – писателки могат да прибавят красота.
Водена от метафората „стая” на Грация Ливи – си мисля за „стаята” на Божана Апостолова, от която е тръгнала новата й книга „Кръстопът без пътища”. Представям си я преливаща – подобно богат извор на теми и идеи, който с пълното си право са настоявали да бъдат разположени в нов роман.
Заглавието на този нов роман е „Кръстопът без пътища”.
Хубаво и многозначително заглавие, което спокойно лежи пред съдържанието – с ясната увереност, че го продължава.
На челно място на книгата има едно важно и малко странно посвещение, което допълнително изостря интереса към нея.
В позицията си на откровен читател и може би малко сантиментална в откровението си – ще призная, че главните героини бързо спечелиха моята обич.
Най-впечатляващата е Сия /Сесил.
Тя върви през собствения си живот с достойнство и с огромното си желание да намери истинското обяснение за нетрайността на иначе така устойчивите понятия – любов, смисъл, добро.
Сия/Сесил има силата да бъде самата себе си. Тя никога не слага маска в карнавалните условия на света, в който най-важното за нея – любовта – е вече отживелица, и където на преден план са всичките й заместители – секс, пари, лукс и други синтетични производни, които се мяркат навсякъде и непрекъснато.
Героинята е преди всичко една свободна жена. Но каква е точно нейната свобода, когато животът е некоректен, а много често и хората са некоректни? Понякога е така уморена от усилията да не се отказва от важното за себе си, както и малко уплашена от своето приближаване до реалното съществуване на непостижимостта.
Сия/Сесил не приема полезността на най-различните съвременни теории, водещи до така необходимата за всеки индивид житейска устойчивост. Тя е достатъчно проницателна, за да забележи, че готовите теории – в повечето случаи си служат с метода на омаловажаване на важността. А тя е дамата от Голямо Бучино, която има ценностна система, с корен, нищо – че коренът си няма почва. Това й позволява да е щедра и добра в лошите и стиснати условия на българския преход, в които е особено опасно да си човечен.
Дамата от „Голямо Бучино търси своя покой и хармония, а нейните сънища са израз на цялата й съпротива да си опази ценностната система – въпреки всичко и на всяка цена.
Тя не се съгласява с изкуственото афиширане на секса без обич, защото много добре знае, че индустрията на глобализиращия се свят се интересува от него – в ролята му на сериозен източник на финансови средства. Индустрията пренебрегва любовта – по простата причина, че щастливият човек няма веществени желания. В основата си – икономиката се възползва преди всичко от веществените желания на хората и ги пробужда. Тя най-невинно поставя секса, без предхождащите го високи чувства – редом до лъскавите си материални продукти – на незаслужен пиедестал.
Не мога да отмина без внимание най-вълнуващите моменти при своя прочит.
Първият е, когато Сия /още не се е превърнала в Сесил/ признава на майка си, че е бременна, а втория – внезапната поява на Бончо Крайненеца в нейните съновидения.
Тези два момента ме спират при истината, че това, което ни е необходимо – е простата естественост, заложена в нашата природа, простата естественост – която ще продължава да ни тревожи насън или наяве и винаги ще иска да ни върне към себе си.
В романа някакъв свой кръстопът без пътища има и младата Мария.
В противовес на Сия/Сесил – младата Мария живее в съгласие с неписаните правила на диктаторката-индустрия.
Мария има почва, но си няма корен.
Мария има пари, което за нея означава, че има всичко. Това всичко включва и нейното бебе, което е „обречено” да живее в разкош, но и вън от любовния модел на семейството.
За младото момиче семейството не е всичко.
Парите са всичкото.
Сия/Сесил също има пари, но има и любов. Дамата от Голямо Бучино много добре знае, че „Нямаш ли любов – нищо нямаш”.
В „Кръстопът без пътища” на Божана Апостолова самотата заема призова позиция, а близостта е разшифрована в някакви непонятно нови форми – подобно на модерни и красиви дрехи, които я пристягат с далеч по-малкия си размер.
Налице са и много ясни препратки към това, че е ад да си богат, но е ад и да си беден.
В книгата постоянно се усеща непростимо високата скорост на живота, който уж предстои, но повече отминава като река – влачейки по дъното си едрите камъни на неосъществените намерения.
„И, в края на краищата, какво е човекът във времето – една единствена песъчинка в безкрайната шир на пустинята. Някои от песъчинките блестят по-ярко, други по-слабо, други са сиви и невзрачни… Заради този ли блясък е цялото ни трепане в живота? И какво от туй, че ще си сред по-блестящите?! Като тебе са милиони… милиарди… И знае ли човек Върховният оценител от кои земни дела ще създаде повече или по-малко блясък?…”
Романът „Кръстопът без пътища” ми помогна да прибавя към своето познание това, че въпреки привидната си цялост – човекът е носител на постоянни и променящи се съставки, които реагират на заобикалящата го среда, като най-често се адаптират към нея. За щастие, човешките съставки – представа, потребност и същност почти не се повлияват от средата, и си остават същите. Те могат много умело да се скрият, но не и да се приспособят.
Следващата добавка към моето познание е – че човек е затворен, а понякога и залостен в свободата си.
Особено ми допадна, че авторката не извежда действията в очакваната посока. Някъде по средата повествованието прави рязък завой и също както своето заглавие – се спира на кръстопът без пътища.
Като читател на книгата – оставам на този кръстопът и недоумявам, че няма пътища точно там, където се предполагат. Забелязвам яркото просветване на жълтите светофари – подобно жълти метафори за неизбежните несъвършенства на света и неговите още по-несъвършени промени.
Стоя на кръстопътя, който няма пътища и се питам с въпросите на Божана Апостолова – защо този изменчив свят е така последователен в подхода си да измерва човека единствено по качествата – сила и устойчивост, и така обидно продължава да пренебрегва най-високите женски черти – слабост и любов?
И дали някога светофарите ще светнат зелено и кръстопътят ще има пътища?
Сигурно е възможно, но само ако успеем да променим критериите на света.
Накрая ще се върна към на Грация Ливи и нейните есета „От стая в стая”. Мислено добавям към петте стаи и „стаята” на Божана Апостолова, откъдето тя, в маниера на писане от 21 век – създава своя увлекателен и така впечатляващ роман, за да ни разкаже за крехкостта на любовта, която… при докосване се разпада.
27.12.2011 година
––––––––––
