Това е едно жълто кафе.
Извънредно е.
В най-жълтата чашка –
която имам.
Седя срещу слънцето.
И този път трябва да устоя
на неговия поглед.
Длъжна съм.
А и това е единственият начин
да станем равни.
Щом светлината му е единица мярка –
за моето светоусещане.
Само да ми повярва!
Кафето продължава да е жълто.
В най-жълтата чашка –
която имам.
И е извънредно.
Точно в 14 часа следобед –
когато устоявам
на слънчевия поглед.
А на свой ред –
слънцето сваля от един лъч
парещата си ръкавица.
И се здрависва с мен.
–––-
