допускаше че някой ще я намери
ще я изчисти и лъсне
седеше в една пролука край пътя
незабелязана от никой
в един летен ден
усети лъчите на слънцето върху лицето си
стана й мило и топло
започна да предпочита припека
лъчите отваряха радостта й – малко по малко
и това я разплака
видя се в стъклото на първата си сълза –
цялата – в неподозиран блясък
огледа се и в останалите си сълзи
и те потвърдиха същото
монетата плесна с ръце като дете
беше толкова просто всичко
другите хора си бяха самите те
а не нейни чистачи
тя и сама си светеше
свидетел й бе слънцето
всъщност то я покани
да пристъпи през прага
на своето си сияние
беше достатъчно лъскава
и светът се оказа лъскав
дочу го да й казва –
дори да си само монета
в пролука край пътя
имаш ли светлина – няма пролука
–––––––––––
