Стихосбирката „Сълза и сняг“ на Мария Каро е покана за гостуване в пространствата на нейната необикновена, поетична вселена.
Самото книжно тяло на „Сълза и сняг“ е също като малка, бяла и изящна пластика.
Изданието заслужава множество суперлативи, но същевременно изисква от читателя умереност и сдържаност пред всичките напиращи възхвали.
Заглавието е истинска находка. Съчетанието на думите сълза и сняг е обаятелно и сякаш ги сближава. Сълзата изглежда достатъчно узряла, а снегът събужда детските усещанията, които са чисти също като него. Наличието на сълза и сняг насочва към тяхната нетрайност като явление, но и към трайността им в кръговрата на човешките преживявания.
Думите на авторката са леки, меки, светещи, деликатни и подбрани. Подредбата им е естествена и смислена, присъща за словесното майсторство, което притежава Мария Каро. Написаното е белязано с непринудената си лиричност, от която се дочува много тиха и пленителна мелодия.
В стихотворението „Автопортрет с вятъра“ поетесата се приближава до себе си и около нея с грациозна ефирност се мяркат „сиво-сини мисли“, „мушички“, „врабчета от перушина и слава“. Строфата: „изведнъж тялото й запява (без глас) това е песен (без думи)“ прелива от поетичност, а самият автопортрет изглежда великолепен.
А творбата „Ванилията“ е като отворена врата, през която се влиза в едно познато, но далеч на по-високо ниво пространство от битието. В него най-простичките неща от живота, с помощта на богатото въображение на поетесата, се измъкват от своята обикновеност и изглеждат фини и необикновени.
Единствено детските очи могат да видят процесите на съзидание в кухнята, а вече порасналата Мария Каро да поднесе рецепта за сладки като парче от стихотворение.
Всичките 17 стихотворения в книгата са бели, но белотата им не идва от жанра, а от чистотата на уникалното поетично възприятие на авторката. Светлата им енергия е завладяваща.
Би било уместно да се каже, че ако „поезията обожествява живота“ от цялата стихосбирка на Мария Каро идват ясни послания за един много по-издигнат и по-извисен свят.
Стихотворението „Един следобед“ се откроява с цялата си простота и прилича на малка лирична повест. Думите и детайлите, които присъстват, са предостатъчно красноречиви. А на финала на творбата магазинерът, изненадващо се оказва поет, съавтор, съучастник във великолепното поетично деяние.
Всичките произведения от книгата „Сълза и сняг“ са впечатляващи и ярки. „Момченцето от горния етаж“, „Миризмата на стаите“ и „Мъжете Валентин“ изглеждат някак по-светещи от останалите текстове.
В „Но шумът на света“, който е последната творба в книгата, стоят думите „колко сме далеч от дружелюбието на природата“. Текстът съдържа личното предупреждение на авторката за опазване на великата естественост на живота „който пее в кръвта ни“.
„Сълза и сняг“ е книга, която докато се чете, читателят има огромното желание да продължава. Ще му се да остане още дълго при кафенетата, хижите, сънищата, раковините, камъчетата, разходките, хълмовете, усмивките, както и при „Ето тази симбиоза от перуника и пеперуда“, която всъщност е Мария Каро.
„Сълза и сняг“ е книга, която призовава мълчание. Едва след една дълга, много дълга тишина читателят може да се изправи и шумно да я аплодира.
„Сълза и сняг“ е книга, която едновременно обогатява и ограбва.
След прочита й човек се чувства едновременно богат и благодарен, но и ощетен. Богат и благодарен от полученото несметно съкровище, а ощетен от факта, че книгата, както и повечето хубави неща, свършва.
Накрая, след отзива за книгата застава и въпросът: „Откъде знае“ Мария Каро, как да напише всичките стихотворения в книгата „Сълза и сняг“?
–––––––––––-
