светлината на бялата восъчна свещ
се люлее над чашата
тържествува сред мрака на стаята
остава ми само
да спра и часовника
няма вече какво да отмерва –
времето хукна нанякъде
пространството малко
се пълни до горе с покой
светлината на бялата восъчна свещ
е мъничко слънце което изгря
колко изящно
нехае за неизбежния залез
–––––––
