Прозрачна съм,
когато слънцето слиза от лозето
и с лъчите си носи кошница.
И е септември.
Прекалено септември в средата си.
Прозрачна съм.
И през мене се вижда пътеката.
Тя отвежда към къщата,
която не е боядисана.
Цветовете й предстоят – като минало.
Защото миналото е всъщност –
една измислица в бъдещето.
Продължавам да съм прозрачна.
А ти слизаш до лявото рамо на слънцето.
И нищо не носиш – освен себе си.
Нали няма да ми разказваш за горе?
Горе просто е едно лозе.
А аз съм прозрачна.
Заради теб се разтворих във въздуха.
И присъствам в този септември.
Особено във средата му,
когато се спускаш към мене.
И миналото ми предстои.
Ще си го измисля препълнено.
После ще боядисам къщата –
в цветовете на обръч.
И нищо ново под слънцето,
което с лъчите си носи кошница.
А ти се завръщаш във вид на грозде.
––––