потъвам в дните на септември
бързо
сякаш на шията ми е провесен объл камъспускам се към дъното
където ме очакват
седнали на прага на пространството
нетърпеливи залези и изгреви
разхождам се тържествено
из времето което притежавам
и разговарям с тишините и тревите
които са облечени в кафявожълти блузи
и са с остри шапки
септември се полюшва като езеро
и отразява
върху грациозната си плоскост
слънцето
което е разтворило лъчите си
като паунова опашка
продължавам да потъвам
докато не ми достига въздух
и се изпълвам
като чаша със септември
и преливам
също като него
забелязвам
че моето потъване е станало оранжево
което означава
че вече съм узряла
също като круша
–––